![](https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgua2zKQUZgkD5HmmKxdCS2EZqguUbd5sWe0kwd1eri6ugwufYSUikta7v0enoJrp8_iv_ZjhB8SplqSqnclPPQmq18hEEB78nwCrE5Sw6lsXy6SHRuS5sPeut3OMh9fy4xqh84FygOhOc/s320/%25D0%25BC%25D0%25BE%25D1%2580%25D1%2581%25D0%25BA%25D0%25B0+%25D0%25B2%25D1%258A%25D0%25BB%25D0%25BD%25D0%25B0.jpg)
Едно пристанище изплю мазут.
Нахално сви очи и се захили.
Премина през морето тръпка студ,
закашля то, изопна сини жили.
Една вълна - красива и добра,
отровена полегна върху кея
и тъжни чайки с чайкови пера
закичиха и гроба и, и нея.
Морето не заспа до сутринта.
За мъртвата си рожба дълго плака...
Затвори във сърцето си скръбта
и утрото замислено дочака.
След туй дойдоха хората, и те
поискаха морето да им пее.
Поискаха гирлянди да плете
от бялата си пяна, да се смее.
Да бъде като пълна чаша с ром,
разпенена, но синя, силно синя,
да бъде пак красив и светъл дом
на слънце, на живот и на богини.
Но то мълчеше в сива светлина
и пареше му раната горчива -
красивата загинала вълна.
Отровата не спря да се разлива...
И чувстваше се как загива то
със рибите, с отровени делфини,
с хрилете им треперещи като
вибриране на водорасли фини.
И някой ден навъсен, студ суров
пристанището сиво ще облъхне,
под черна пяна като под покров
в нозете му морето ще издъхне.
ПЕТЯ ДУБАРОВА